„Къщата с голямото сърце“ … на Щастливеца
„В тоя момент само Съдбата си знае, че много скоро замлъкналото сърце на Щастливеца ще застине задълго в библиотечния шкаф на докторския кабинет. И ще остане там над десетилетие след внезапната смърт на критика през 1919 г.“
„Забравените самотници“
Искра Ценкова
„Къщата с голямото сърце“
– така журналистът Искра Ценкова нарича домът на ресторант Манастирска магерница в книгата си „Забравените самотници“. Без жокер никой никога не би могъл да се досети за причината тази сграда да си спечели това красиво и романтично прозвище. Че къщата носи духа на времето си от бохемска София и Царска България е безспорен факт. Че години наред е приютявала велики идеи на велики умове, че роден дом на кръга „Мисъл“, който определя културния и литературен курс на следосвобожденска България никой не може да отрече. Но никой факт от тези не е причината сградата на Манастирска магерница да бъде наречена „къщата с голямото сърце“.
Една много красива и малко зловеща тайна
Една много красива и малко зловеща тайнаПричината се корени в един малко известен, но много любопитен исторически факт – сърцето на убития Алеко Константинов физически е било съхранявано в стъкленица в шкафа на д-р Кръстьо Кръстев години наред. И до днес всеки ден всеки, който идва в Манастирска магерница, може да влезе в стаята където било сърцето на човекът, успял най-ярко и прозорливо да опознае и опише българската народопсихология в нейното ядро, да нарисува словесен портрет, този на Бай Ганьо, който остава валиден и днес, толкова години по-късно. Оказва се дори, че със своето професионално предложение д-р Кръстев е можел да спаси от смърт Щастливеца.
Как се е стигало до там?
Какво точно се е случило може да научите от първа ръка чрез следния откъс от книгата „Забравените самотници“ с автор Искра Ценкова:
„В края на всяко лято Офелия, дъщерята на един от най-ерудираните и до днес българи, правела от лъскавите дренки, узрелите в двора им, чудни компоти – ароматни, тръпчиво-сладки, кървавочервени… Този времеви отрязък е част от най-свидните детски спомени на Румен Шивачев – поет и литературен историк, правнук на д-р Кръстев, литературният критик, основал кръга „Мисъл“ и едноименното списание на българската интелигенция.
Дренките на кичестия дрян в двора на доктор Кръстевата къща били сочни и едри като маслини, а под сянката му разгорещено чоплели литературни въпроси четиримата големи – д-р Кръстев, Пею Яворов, Пенчо Славейков и П. Ю. Тодоров – братът на Яворовата Мина. Точно под тоя дрян през есента на 1914 г. Яворов произнася последните си думи малко преди да отнеме живота си сам. Тази част от забележителната история на стогодишната къща е известна. Малцина обаче знаят една от многобройните й тайни: Близо три десетилетия зад стените на доктор Кръстевата къща се пази огромното сърце на Щастливеца.
„В детството ми и докато живеех на ул. „Хан Аспарух“, този дрян беше много плодовит. От стаята ми на втория етаж чувах как узрелите плодове шумолят между листата и удрят звучно стария плочник. Дренкопадът започваше в началото на юли и продължаваше до средата на септември.“, спомня си днес правнукът на литературния критик.
Няколко десетилетия от живота на Румен превалят в същата, вторачена във Витоша югоизточна стая, в която д-р Кръстев и талантливите му съмишленици разбутват и изместват със замах традиционните литературни хоризонти. Пленителната гледка от прозореца на философа към целия Курубаглар (Сухи лозя), та чак до стария Славейков орех, днес е затулена от бетонови сгради. Друга е и столетницата, пред чиито порти много от прохождащите писатели мачкат трескаво в потните си ръце ръкописи. На фасадата й днес виси надпис: ресторант Манастирска магерница.
Още първата книжка на „Мисъл“ лансира непознати имена. Никому неизвестният Пенчо Славейков надига глава редом до качения на пиедестал класик Фридрих Шилер. Изданието привлича не само изгряващи звезди, но и вече признати писатели като Георги П. Стаматов, Стоян Михайловски, Алеко Константинов С първите си броеве се домогва и до перото на стария Вазов. Авторът на „Под игото“ обаче скоро ще влезе в естетически сблъсък с младоците, за които той все още живурка в „опълченската епоха“.
„Из цялата стая грамади книги. Кушетката също е затрупана с купища книги, както и писалищната му маса.“ – възкликва младият Кирил Христов при първото си надникване в докторския кабинет на втория етаж. Дошъл е на крака при учителя си по философия от гимназията, за да му покаже стиховете си. Малко след това Христов ще въведе в професорската обител и своя приятел Алеко Константинов – по молба и идея на учителя си. В тоя момент само Съдбата си знае, че много скоро замлъкналото сърце на Щастливеца ще застине задълго в библиотечния шкаф на докторския кабинет. И ще остане там над десетилетие след внезапната смърт на критика през 1919 г.
На снимката:
Първият излет на Алеко Константинов до Черни връх, август 1894 г.
в компанията на интелектуалния елит на София включително
Радка Кръстева и д-р Кръстьо Кръстев
Когато разбира, че авторът на „До Чикаго и назад“ често пие надвечер бира с Кирил Христов във фабриката на Прошек, д-р Кръстев възлага важна мисия на ученика си – да убеди приятеля си да тръгнат заедно за приказния Неапол. Така задушаваният от дребнотемия фейлетонист ще освежи емоциите си и ще се върне с нов пътепис. Идеологът на „Мисъл“ е готов дори да финансира със солидна сума благородния си замисъл.
Алеко е поласкан от предложението, готов е за път, но един съдебен процес го спира. Близките му за пръв път са го зачели като адвокат, възложили са му дело, а той не може да го откаже. Въпрос на дълг и чест! За да го кандърдиса, Кръстев кани в дома си и Тошо за подкрепа. Планът обаче е неуспешен. След известно отлагане Кирил Христов поема сам към Италия. Четири месеца по-късно злокобната вест за смъртта на приятеля му го застига в Неапол. Връхлита го с едно писмо на учителя му по философия:
„13.V. 97. Вторник. Пазарджик:
Дойдох в П(азарджик), за да видя кървавия труп на Алека. Разбирате ли какво Ви казвам: трупът на Алека. Пътувал с Такева, на 11-и вечерта, в 9 ч., около 9-10 км. От Паз(арджик), един залп, от 4-5 разкрача, изгърмява и ударва само Алека – в сърцето. Злодейският куршум е знаял, че там го най-много болеше и че там беше най-уязвим.“
Алеко е убит по случайност при неуспешен атентат, докато е придружавал съпартиеца си – депутата Михаил Такев. След аутопсията д-р Кръстев измолва стъкленицата с прободеното сърце на писателя и я поставя на библиотечния шкаф в дома си като безценна реликва със запазено място сред скъпоценните книги, изписвани зад граница.
„Баща ми разказваше, че като дете не смеел да влиза в една от стаите, защото там стояла стъкленица с едно много голямо сърце, което го плашело. В началото на 30-те години, той е бил пет-шест годишен. Вероятно в тия години, до смъртта на Радка през 1935 г., стъкленицата е предадена от семейството в новооткрития музей“, разказва Румен Шивачев.“
